„Морето, морето, морето, ето, ето...” – краде по някоя буква от своя зов ненатрапчив, един анонимен шепот. Не оставя следи в пясъка и няма подпис в морската пяна, но ето, озовавам се в ниското, в подножието на скалите, заключена във величествена хватка, въртя се в кръг и се оглеждам за него: Кой е Морето?

Аз не познавам морето? Нима? Не и така, както шепотът го викаше, или жалеше, или ласкаеше, не зная. Наляга ме завист. Аз искам да шепна, аз да имам морето. Приближавам се до брега и потапям ръцете си. Загребвам с шепи алчно. Опитвам се да попия водата, да се запозная с морето, но то ме погалва учтиво и избягва през пъстите ми. Как смее? Нима не съм достойна? Та аз съм родена в него.

Но май... май не съм му дала много. Цял живот само взимах ли, взимах. А как да дадеш при такова съкровище? Как да се сдържаш да не взимаш? Да не го съзерцаваш. Да не се обличаш в него. Да не крадеш аромата му. Да извърнеш страна щом запее и затанцува и понякога чувства и плаче.

От морето съм взела много. Във времето то ме лекуваше, то ме забавляваше, разплакваше, радваше. Край него се влюбих и получих целувка. За него пях детски песнички и за него слушах хвалебствени маршове. От него взех котвите, рибарските мрежи и бургаските вечери. В него потапях краката си, щом седнех в края на кея. От него взех спомена за магична блестяща материя – нощната му одежда от нишки планктон.

Морето познавам от най-много време. А знам... нищо за него. Какво ли тежи на водите му? Какво ли разрошва вълните му? Има ли възраст и има ли път? Морето, метафорично погледнато, пак е море. Защото, какво ми е ясно за него в прав текст? Пак нищо. Пак на догадки. Помага ми да подреждам мислите си, а така ме обърква!

И сред настъпилия смут в главата ми, там сред скалите, отново пробягва непознатият шепот. И вика, и си говори със своето море. А в новата гонка на погледа ми с невидимото, едно камъче цопва на плиткото. И мен пак ме обземат трепети. Виждам мъничка рожба да скача в майчина гръд, за да каже за своето пътешествие, да получи подслон и утеха.

Аз мога ли така нежно да гушна? Мога ли да дам толкова обич някому, колкото едно заоблено камъче разказва с вида си, че е получило? Бих ли могла да творя съвършенство без длето и без пръсти?

И се сещам за моята майчица. И с колко милувки е заглаждала всяко мое ръбче. И си казвам шепнешком, но и леко напрегнато, даже ядосано: Коя съм аз да познавам и да се сравнявам с морето? Но майка ми, моята майчица, тя е голяма, тя е дълбока и нежна и ухае на лято. И на море. И има вълни в косите си и с усмивката си ме къпе в изгрева.

Тогава разбирам, морето е майка и майка ми е моето море. А шепотът за пореден път патрулира и нашепва „Мамо, мамо, мамо...”