И ето го хаосът, далеч не толкова спретнат...върлува, бушува, главата ми изгаря. Поглъща всичко в черна дупка, а само до миг всичко беше тъй стриктно. И имаше хора, имаше го и него - моя упора, подкрепа, подредбата в хаоса. Какво има сега? Аз и черната ми дупка - тъй празна, тъй злобно далечна...

Аз няма да страдам, това си е моята дупка. Но как за момент си помислих, че може тя да е чиста.
Аз страдам....та как да е иначе: толкова време моята си разпиляна дупка, и изведнъж... появява се той-покрива гротескната яма и носи цветя и усмивки. Как след като тръгне и вземе воала със себе си, няма да избоде очите ми моята дупка? И как няма да ми изглежда по-голяма от всякога.
Аз падам.... къде си? Хвани ме!
Аз губя се...
 Ела.
 Намери ме.

Любов напук на света

Празна стая... четири очи блестят, от страст изгарят.
Празни мисли, спомени в мрака блуждаят.
Устни танцуват по горещите тела.
Празна стая и две души, слети в една!

Празното пространство от нежност прелива,
страстта дъха им спира.
В унеса на любовта,
времето сякаш спря.
И всичко не просто загуби значение,
а роди в младите намерение
да живеят, да чувстват напук на света,
да докажат, че няма нищо по-силно от любовта.

Време е... слънцето луната  прогонва, само спомени пак ще останат,
но душите една друга да се търсят не ще престанат!