Относно тази повеля 'недей'...

Колко от защо-по-дяволите-съм-го-направил спомените ви са били създадени в резултат на нечие 'недей'? Така или иначе никой мой познат, а всъщност си мисля, че и никой, който знае български, не чете тези неща, защото иначе не бих си признала, че това е една от 'любимите ми' провокации, онези, след които се чувствам като най-голям идиот. Най-нелепата част е, че често това 'недей' си го налагам сама. Прави ли ме това, че толкова често се боря със себе си, някаква откачена шизофреничка? Вероятно. Малко са хората с всичкия си, които биха водили блог, всъщност, но макар аз да не съм съвсем от тези, за които говоря (за съжаление), именно тях харесвам най-много: онези градивно лудите, които постоянно се опитват да подредят хаоса в главите си, пишейки тук и там, а когато накрая прочетат какво са сътворили и видят, че това всъщност няма общо с това, което са си мислили, че мислят (както вероятно ще се случи при мен след малко) се чувстват още по-объркани и именно там е разковничето! Подредената душа е празна душа! Този, който се съгласява с вътрешния си глас и не прави нищо напук на нещо (на какво все правим напук, бе хора?!), той не е усетил онова сладко чувство на израстване. В момента, в който се опариш от нагорещения път на грешното решение, изпитваш насладата на 'поучих се от грешката си, никога повече няма да изневеря на вътрешния си глас'. И въпреки, че след ден, два отново ще хлътнеш до уши по онзи глупак (естествено, че ще говорим за любов, нали тя създава проблемите най-често), който 'е под нивото ти' и не е никакъв джентълмен, но който е единственият, който се интересува как си, когато си болна и е единственият, който ти пише 10 минути след като се е прибрал след тежък ден и не казва 'днес правих това, това и това', а 'какво прави ти днес', то си струва отново да не послушаш своето 'недей', за да премине пак електричеството по тялото ти. Ах, приказка.