„Морето, морето, морето, ето, ето...” – краде по някоя буква от своя зов ненатрапчив, един анонимен шепот. Не оставя следи в пясъка и няма подпис в морската пяна, но ето, озовавам се в ниското, в подножието на скалите, заключена във величествена хватка, въртя се в кръг и се оглеждам за него: Кой е Морето?

Аз не познавам морето? Нима? Не и така, както шепотът го викаше, или жалеше, или ласкаеше, не зная. Наляга ме завист. Аз искам да шепна, аз да имам морето. Приближавам се до брега и потапям ръцете си. Загребвам с шепи алчно. Опитвам се да попия водата, да се запозная с морето, но то ме погалва учтиво и избягва през пъстите ми. Как смее? Нима не съм достойна? Та аз съм родена в него.

Но май... май не съм му дала много. Цял живот само взимах ли, взимах. А как да дадеш при такова съкровище? Как да се сдържаш да не взимаш? Да не го съзерцаваш. Да не се обличаш в него. Да не крадеш аромата му. Да извърнеш страна щом запее и затанцува и понякога чувства и плаче.

От морето съм взела много. Във времето то ме лекуваше, то ме забавляваше, разплакваше, радваше. Край него се влюбих и получих целувка. За него пях детски песнички и за него слушах хвалебствени маршове. От него взех котвите, рибарските мрежи и бургаските вечери. В него потапях краката си, щом седнех в края на кея. От него взех спомена за магична блестяща материя – нощната му одежда от нишки планктон.

Морето познавам от най-много време. А знам... нищо за него. Какво ли тежи на водите му? Какво ли разрошва вълните му? Има ли възраст и има ли път? Морето, метафорично погледнато, пак е море. Защото, какво ми е ясно за него в прав текст? Пак нищо. Пак на догадки. Помага ми да подреждам мислите си, а така ме обърква!

И сред настъпилия смут в главата ми, там сред скалите, отново пробягва непознатият шепот. И вика, и си говори със своето море. А в новата гонка на погледа ми с невидимото, едно камъче цопва на плиткото. И мен пак ме обземат трепети. Виждам мъничка рожба да скача в майчина гръд, за да каже за своето пътешествие, да получи подслон и утеха.

Аз мога ли така нежно да гушна? Мога ли да дам толкова обич някому, колкото едно заоблено камъче разказва с вида си, че е получило? Бих ли могла да творя съвършенство без длето и без пръсти?

И се сещам за моята майчица. И с колко милувки е заглаждала всяко мое ръбче. И си казвам шепнешком, но и леко напрегнато, даже ядосано: Коя съм аз да познавам и да се сравнявам с морето? Но майка ми, моята майчица, тя е голяма, тя е дълбока и нежна и ухае на лято. И на море. И има вълни в косите си и с усмивката си ме къпе в изгрева.

Тогава разбирам, морето е майка и майка ми е моето море. А шепотът за пореден път патрулира и нашепва „Мамо, мамо, мамо...”

Нещо като роза, нещо като нощ

Беше нещо като юли, сред поляни от любов. Помня те кристално ясно, вперил поглед в небитието, търсещ зад кулисите нещо като мен. Нощта флиртуваше, и те галеше, и омайваше, но ти търсеше нещо друго – нещо като мен.

Малък разговор за относителността. Нещо като чувства ни събраха, нещо като роза ни запозна. И помня как исках нещо и две, но „нещо като” се беше предрешило в „Нещото”. Нещо, което нарекохме с много имена, ни погуби, и съблече, и хвърли в далечни страни. Къде, каза, сега си? Защо не ме потърси? Защо ме остави в юли в нещо като тъжен плен. Да те търся ли сега? Ти дали си заслужил? Изпадам в дупки проза и поезията ми става лаишка.

„Нещо като” никога не ме засити. За какво все бях жадна ли? Условността ме оставя безразлична. Защото е страхлива и сама на себе си недостатъчна. Аз нямам нужда от евтин адреналин, от детско очакване и „чаровен” копнеж. Искам красноречивост и смели ръце. Искам игра за двама, а не прагматично надиграване. Искам емоции от глобалното, абстрактното, цялото. Стремя се към истина, а не към по-скоро вярното. Ако е роза, нека бъде с бодли, ако е нощ, да е най-уханната, тъмната. Ако си ти, то поне бъди истински.

Ти се усмихваш чаровно, но при мен долита страхът ти. Какво има? Защити се. Излез иззад стената и ме потърси. Но нещо като магия, казваш, дърпа те. Да, „нещо като”, но отново не знаеш какво...

Стоя в юли и мисля за теб. Нещо като носталгия, нещо като блян. Е, май се оказа доста конкретен – ти, онзи който промени представата ми за относителното и абсолютното, сега иронично си по-ясен от всякога в мислите ми – бистър, искрящ образ на една реалност. Ти, с нещо като различно пробуждане, като грешен акорд, разбуди ме и превърна нощта ми в любов и нещо като абсолют.

Дом и път

Бяла спретната къщурка ме чака да се прибера. Ще почака още, на път съм. Тя ми е успокояващо статична. Не виждам  промяна, ни разпадане, ни ново иззидване. Само оставени светещи  прозорчета и котка, стара колкото света на прага, стоят си там, стоят, стоят.

Питам скитника къде е домът му. И той казва – „Пътува.” Е, как пътува? Та ако той пътува, то кой стои да те чака някъде там да се върнеш?”Виж,”- казва - „моят дом пътува с мен. Ставаме сутрин, изтърсваме се от пясъка и тръгваме пак из нашата житейска пустиня. Понякога виждам оазис-мираж, към който се затичвам – такъв, като онзи твоя статичния дом. Чака ме сигурност, чака ме топлина още от вратата, която ще отпусне вдървените ми мускули от духовния студ на дългото пътуване, чака ме тишината на уютни четири стени. Но моят спътник се прокашля отрезвително и аз се сещам, че онова, що вие наричате дом е въображаема, бленувана, недокосната от никому, стояща си там сигурност. Домът не е материя, за да бъде неподвижен. А и материята не спира да върви. Панта рей: всичко тече, всичко се променя и човек не може да стъпи два пъти в една и съща река. Взимам си аз дома на рамо, вървим си заедно и правим пътеки. И щом имам дом, аз имам всичко.”

Сключвам вежди в недоумение, когато той си отива. Бяла спретната къщурка – моят дом сега изглежда някак повехнал. Тръгнала съм на без него, мислейки , че той ще ме чака. А напускайки го, аз съм го превърнала в къща, просто неодушевена къща, можеща да бъде сбъркана със съседната в момент на разсейване, докато вървиш по улицата.

Ако пътешественикът, не скитникът, какъвто подобно на мен преди хората го виждаха, беше прав, то душата ми е моят дом. Няма статичност, няма път. Където отивам аз, натам отива и тя. Ако се чувствам в унисон с нея, ще кажа „Чувствам се у дома си.” А ще бъда насред площада, никак не вкъщи. И пак ще ми е топло, и пак ще усещам ръката на татко по бузата си. Къщурката ще си остане там, заедно с котката и светещите лампи, а душата й ще пътува и ще бъде дом за мен.

За очите и мечтите

И накрая какво ще остане в шепата? Бонбонче със забравен произход и една мечта. И напред и назад погледнато, страх ни е какво ще остане, какво е останало и какво е избягало измежду пръстите. „Готови. И. Старт.” – чуваме и се затичваме с времето. Гоним се, бягаме, и се надяваме да стигнем преди валутата ни да свърши. Банки време и лихви разочарования. След време увяхваме и окапваме цели, от проби и грешки, и сянка, и слана. Само в погледа ни пробягва споменът за едно бонбонче и една мечта.

Тя си е все същата, каквато била е преди тези години, една такава усмихната, и смееща се, млада мечта. Която, заключена между бръчки,житейски белези, патила, изглежда чак инфантилно – толкова детски наивно. И гледа с очи възхитени, устремени към своя мечта. Сякаш гледам онези картини, в картини, които имат в себе си други картини.

Замайвам се в тази зрителна игра. Ексцентрична ми е, напредничева, малко плашеща. Обаче и аз се усмихвам след нея. Твоя мечта, моя мечта, обща и ничия, една такава закачлива, безгрижна, само тя шари по плътта ти и изпомпва дози живот и те сресва и храни и облича, когато годините вече те спъват.

Помниш ли, младолики мъдрецо, кога се запозна с тази чаровница? Кога първо се влюбихте и направихте планове за бъдещето. Ти й обеща

подслон и грижа и никога не й изневери. Понякога я предвождаше със себе си, понякога едва я догонваше, но никога не я забрави.

Сега бавно гаснеш, а тя пламти ли в теб, пламти. И ето как млади и стари споделят една душа. Възрастова пропаст, прекосена с мост въобрaжаема дъга. Двa свята , две очи големи, нежно взривяват една вселена.

В човека само две неща не остаряват-очите и мечтите..

Дамян Дамянов

Случаен камък сред реката
A random rock in the river

Седни на случаен камък сред реката. И ме гледай. Как се събличам, как се потапям. Ще съм красива, ще съм по-красива от всякога. И ще съм нежна, и ще съм бяла. Изчакай ме да изчезна, сякаш се разтапям и малко по малко се превръщам във вода. Ще минат минута, две, мен ще ме няма, ще съм се разредила. И тогава ще бъда навсякъде. Ще се изправиш на камъка, ще се заоглеждаш навсякъде и ще зачакаш със страх и нетърпение да се материализирам от река в жена. Ще се уплашиш за мен и от мен. И малко от себе си, че изпитваш такива неща. Тогава ще си представиш очите ми, ще осъзнаеш, че са били красиви и ще се молиш да те гледат. Ще виждаш в мислите си всяка моя извивка и ще си спомняш всяка моя дума. Дали защото ме няма вече повече от минута, две? Ще ме забравиш ли ако не се върна?

Излез от реката и се разходи. Тогава ще си спомняш вече не мен, а реката. И аз ще бъда за теб повече от себе си. Ще бъда каквото си поискам, каквото си помислиш. В дъжда ще те посипвам и галя, в почивката ти ще утолявам жаждата ти, засищайки тялото и душата ти. Ще ме свързваш с чистота и лекота всеки път, щом измиеш лицето си. Стъпваш в локва и виждаш не себе си, а мен в „огледалото”, а аз се разплискам и пак изчезвам. Аз ще съм навсякъде с теб и ще те гледам. И от това, че съм изгубена, няма ме никъде, а за теб съм навсякъде, аз ще се влюбя.

О-би-чам-те, ще казват капките, подскачащи по стряхата. И докато ние стоим отдолу и се гледаме влюбено, ще падне мъгла и ще те вземе със себе си. Ще се огледам и ще забележа как стоя на случайна стълба сред парка и те обичам и те вдишвам и издишвам на пресекулки.

Задуши ме, Любов!

Sit on a random rock in the river . And look at me. How I undress , how I dip and sink in the water. I will be beautiful , I will be more beautiful than ever. And I will be gentle, and I will be pale . Wait for me to disappear like I've melted and slowly have turned into water . It will be a minute , then two, I will not be going out , I will have been diluted. And then I will be everywhere . You will stand up on the rock looking everywhere around and waiting with fear and impatience for me to materialize from a river into a woman . You will be afraid for me and of me. And a little of yourself that you feel such things. Then you will imagine my eyes , you will realize that they were beautiful and will pray to watch them. You will see in your thoughts every curve of mine and you will remember every word of mine . Will it be because I'm gone for more than a minute or two? Will you forget me if I never return?
Get out of the river and walk around. Then you will no longer remember me myself but the river . And I will be for you more than myself. I will be whatever I want, whatever you think . In the rain I will be pouring and caressing, in your break I will be quenching your thirst , filling the body and the soul. You will  be connecting me with purity and ease every time you wash your face. You step in a puddle and you see not  yourself, but me in the "mirror " and then I splash and disappear again . I'm everywhere with you and am looking after you.
And due to the fact that I am lost and I am nowhere but everywhere for you I will fall in love .
I-Lo-Ve-You they will  the drops say bouncing on the eaves . And while we stand below and glare at each other, a fog will fall and will take you with it . I will look around and see how I am sitting on a random ladder in the park and I inhale and exhale you intermittently.

Choke me , Love!

Огледало

-Видях всичко вече. Особено теб, всъщност. Как порастваш и се променяш и научих наизуст всичките ти емоции. Естествено, че те обичам. Да, дори, когато напълнееш. И без грим пак те обичам, даже рошава. Знам всичките ти истории и съм изпил сума сълзи покрай тебе. Но заради усмивката ти си струва – бели, подредени капчици роса във вътрешността на огненочервено цвете. А щом отидеш някъде, иде ми да се пръсна от ревност като ги видя как те гледат. Но ги разбирам, никога не се уморих да те съзерцавам, въпреки, че научих перфектно всяка твоя извивка, всяка бенка, всеки белег, та те ли ще го направят, виждайки набързо само перфектния ти силует? Без думи, само с поглед научих характера ти и гледах как се развива и утвърждава и знам повече от всеки друг що за невероятен човек си.

-Не говори така, аз далеч не съм толкова нито красива, нито с красива душа. Аз ти викам, и понякога се срамувам от теб, и те предавам. А как можеш да намираш за толкова физически красиво нещо, което е било охлузвано, преболедувало, често посървало от изтощение, а и да не беше само това; нещо със същите два крака, две ръце, две очи, като на другите хора?!

-И заради това също те обичам. Че пред останалите се държиш стоически, не издаваш много, гледаш да не се оплакваш и да не разкриваш загадката, която си, да се носиш небрежно, сякаш за теб няма значение как изглеждаш. А пред мен си планета от емоции, искрени, от ядрото. Че си твърде критична към себе си не ти се сърдя, нито към мен, знаеш, че сме винаги заедно рамо до рамо и ще се борим заедно с притесненията и страховете ти. А за пред хората – тях ги няма, ще си силна и красива и величествена от комбинацията на двете, а аз само ще се гордея с теб след трудностите, през които само аз знам как си минала и ще търпя да гледам как разни хора се влюбват при най-бегъл контакт с теб. Моля те само за нещо: остани ми вярна. Обещай ми да не ме забравяш, да не започнеш един ден да виждаш през мен, защото без теб аз съм просто вещ.

-Не бих могла, знаеш, ако предам теб, предавам и себе си. Какво съм аз без моето огледало: и аз ставам предмет, човек без сянка, без отражение, съвсем изгубена. Без теб не бих позволила и на други да са с мен: ако ти не ме познаваш, аз няма да се познавам, те няма да ме познават.

-Звучи като обещание. В замяна ти давам съвет за деня: когато един ден го срещнеш, знаеш кого: онзи, който единствен ще те обича повече от мен, и дори повече от себе си и ще иска да вижда отражението ти до, а понякога и вместо неговото в огледалото, не го изпускай, защото той ще бъде единственият.