Нещо като роза, нещо като нощ

Беше нещо като юли, сред поляни от любов. Помня те кристално ясно, вперил поглед в небитието, търсещ зад кулисите нещо като мен. Нощта флиртуваше, и те галеше, и омайваше, но ти търсеше нещо друго – нещо като мен.

Малък разговор за относителността. Нещо като чувства ни събраха, нещо като роза ни запозна. И помня как исках нещо и две, но „нещо като” се беше предрешило в „Нещото”. Нещо, което нарекохме с много имена, ни погуби, и съблече, и хвърли в далечни страни. Къде, каза, сега си? Защо не ме потърси? Защо ме остави в юли в нещо като тъжен плен. Да те търся ли сега? Ти дали си заслужил? Изпадам в дупки проза и поезията ми става лаишка.

„Нещо като” никога не ме засити. За какво все бях жадна ли? Условността ме оставя безразлична. Защото е страхлива и сама на себе си недостатъчна. Аз нямам нужда от евтин адреналин, от детско очакване и „чаровен” копнеж. Искам красноречивост и смели ръце. Искам игра за двама, а не прагматично надиграване. Искам емоции от глобалното, абстрактното, цялото. Стремя се към истина, а не към по-скоро вярното. Ако е роза, нека бъде с бодли, ако е нощ, да е най-уханната, тъмната. Ако си ти, то поне бъди истински.

Ти се усмихваш чаровно, но при мен долита страхът ти. Какво има? Защити се. Излез иззад стената и ме потърси. Но нещо като магия, казваш, дърпа те. Да, „нещо като”, но отново не знаеш какво...

Стоя в юли и мисля за теб. Нещо като носталгия, нещо като блян. Е, май се оказа доста конкретен – ти, онзи който промени представата ми за относителното и абсолютното, сега иронично си по-ясен от всякога в мислите ми – бистър, искрящ образ на една реалност. Ти, с нещо като различно пробуждане, като грешен акорд, разбуди ме и превърна нощта ми в любов и нещо като абсолют.