Дом и път

Бяла спретната къщурка ме чака да се прибера. Ще почака още, на път съм. Тя ми е успокояващо статична. Не виждам  промяна, ни разпадане, ни ново иззидване. Само оставени светещи  прозорчета и котка, стара колкото света на прага, стоят си там, стоят, стоят.

Питам скитника къде е домът му. И той казва – „Пътува.” Е, как пътува? Та ако той пътува, то кой стои да те чака някъде там да се върнеш?”Виж,”- казва - „моят дом пътува с мен. Ставаме сутрин, изтърсваме се от пясъка и тръгваме пак из нашата житейска пустиня. Понякога виждам оазис-мираж, към който се затичвам – такъв, като онзи твоя статичния дом. Чака ме сигурност, чака ме топлина още от вратата, която ще отпусне вдървените ми мускули от духовния студ на дългото пътуване, чака ме тишината на уютни четири стени. Но моят спътник се прокашля отрезвително и аз се сещам, че онова, що вие наричате дом е въображаема, бленувана, недокосната от никому, стояща си там сигурност. Домът не е материя, за да бъде неподвижен. А и материята не спира да върви. Панта рей: всичко тече, всичко се променя и човек не може да стъпи два пъти в една и съща река. Взимам си аз дома на рамо, вървим си заедно и правим пътеки. И щом имам дом, аз имам всичко.”

Сключвам вежди в недоумение, когато той си отива. Бяла спретната къщурка – моят дом сега изглежда някак повехнал. Тръгнала съм на без него, мислейки , че той ще ме чака. А напускайки го, аз съм го превърнала в къща, просто неодушевена къща, можеща да бъде сбъркана със съседната в момент на разсейване, докато вървиш по улицата.

Ако пътешественикът, не скитникът, какъвто подобно на мен преди хората го виждаха, беше прав, то душата ми е моят дом. Няма статичност, няма път. Където отивам аз, натам отива и тя. Ако се чувствам в унисон с нея, ще кажа „Чувствам се у дома си.” А ще бъда насред площада, никак не вкъщи. И пак ще ми е топло, и пак ще усещам ръката на татко по бузата си. Къщурката ще си остане там, заедно с котката и светещите лампи, а душата й ще пътува и ще бъде дом за мен.