И ето го хаосът, далеч не толкова спретнат...върлува, бушува, главата ми изгаря. Поглъща всичко в черна дупка, а само до миг всичко беше тъй стриктно. И имаше хора, имаше го и него - моя упора, подкрепа, подредбата в хаоса. Какво има сега? Аз и черната ми дупка - тъй празна, тъй злобно далечна...

Аз няма да страдам, това си е моята дупка. Но как за момент си помислих, че може тя да е чиста.
Аз страдам....та как да е иначе: толкова време моята си разпиляна дупка, и изведнъж... появява се той-покрива гротескната яма и носи цветя и усмивки. Как след като тръгне и вземе воала със себе си, няма да избоде очите ми моята дупка? И как няма да ми изглежда по-голяма от всякога.
Аз падам.... къде си? Хвани ме!
Аз губя се...
 Ела.
 Намери ме.